Archive for the ‘Напред – назад’ Category

Какво е демокрацията без субсидия

сряда, октомври 26th, 2016

Нито една от малките партии не успя да порасне/израсне, защото се чувства значима, уважавана, ухажвана и безотговорна

в.Труд 20.10.2016

Сентенцията „Демокрацията е най-доброто постижение в човешката история не защото е съвършена, а защото още не сме измислили нещо по добро“ е едно от нещата, с които свързваме епохалния министър-председател на Великобритания – Уинстън Чърчил.

Политическите партии са един от инструментите на демокрацията и те като нея не са съвършени, но просто още не сме измислили нещо друго! Всички политически партии – и малки, и големи защитават демокрацията. Така поне пише в устава на всяка от тях, така казват лидерите им, така принципно действат и структурите им.

Изборите са върхът на пирамидата, наречена демокрация – гласът на хората определя кой ще ни управлява, кой ще харчи нашите пари,кой ще реализира мечтите ни!

Демокрацията в България съществува в пълния й блясък – избори на всеки 4 години, дори и извънредни. Избор на институции, голяма палитра от политически партии, съдебна система, прокуратура, даже и обществен защитник, наречен с трудното за произнасяне в началото име „омбудсман“. Днес притежаваме цяла палитра от демократични апликации, като започнем от предлагане на всевъзможни решения на проблемите ни, пазарна икономика, частен сектор, държавен сектор, работодателски организации, обсъждания, предложения, вземане на решения… Толкова много демокрация има тук, толкова прозрачно е всичко, че дори го усещаш физически. Като чуеш това понятие, чак мравки тръгват по гърба ти. При нас демокрацията не е просто романтичен филм, тя дори не еротичен филм, тя си е направо порнофилм – виждаш и усещаш всичко като в интерактивна игра. Тя е цинично бягство от действителността, извинение за всичко различно от правилата.

Демокрацията е идеалното оправдание за това как да говорим, как да се обличаме, какви примери да даваме. Демокрацията ни „позволява“ да нарушим закона. Демокрацията ни „позволява“ да измамим. Демокрацията ни „позволява“ да си правим това, което смятаме, че е най-доброто за нас, без значение дали е обществено прието! Демокрация!

Политическите партии са призвани да упражняват демокрацията. Най-ревностните пазители на демократичните устои са малките партии. Те твърдят, че представляват всевъзможни прослойки на обществото и защитават правото на всеки човек да има представителство в демократичното управление на страната. От началото на демократичната ни история основното твърдение е, че трябва да има многопартийна система и множество партии, които да представляват цялата нация, а не една, две, три, четири или пък пет дори. Колкото повече, толкова по-демократично, почти като при Мечо Пух. И днес сме свидетели на над 300 регистрирани политически субекта с всевъзможни идеали (всичките демократични) и всичките те с една основна цел според техните устави – да управляваме за доброто на просперираща, модерна и демократична България.

Демокрацията го позволява, демокрацията не го забранява! Демократично е да се състезаваме и за по-малки цели… като например да си осигурим субсидия. Необходимо условие да съществуваш и да практикуваш демокрация. И днес в контекста на промените в избирателния закон (прословутото квадратче „Не подкрепям никого“), най-важното е и може би най-демократичното е да не важи единствено за парламентарни избори. Защото това са изборите, на които се раздават държавните субсидии – не на президентските, не на местните. Парите са важен елемент от демокрацията! Пълен консенсус от цялата политическа система, просто защитаваме демокрацията.

В отстояването на демокрацията наблюдаваме един интересен феномен. Нито една от малките партии не успя да порасне/израсне, но от големите партии се създадоха множество малки и „демократични“ формации с една-единствена цел – по-широко представителство и защита на специфични демократични ценности, права и свободи.

Най- гледано и най-обгрижваното дете на демокрацията са малките партии. Най-желан коалиционен партньор. Техният глас е важен, техният глас трябва да бъде чут – все аргументи, с които се създава усещането, че без тях няма демокрация. Затова всекидневно се твърди, че увеличаването на 4-процентната бариера за участие в НС е опасност за демокрацията. Намаляването на държавната субсидия за партии с 1% на парламентарни избори е сериозен удар върху демокрацията. Създаването на такава среда доведе до появата на множество малки партии, които не искат и не могат да пораснат/израснат, даже напротив – за тях е жизнено важно да бъдат малки и глезени от властта и да се знае, че без тях да не може. Не е демократично някак си да не си зависим от миньоните.

Това е причината ВМРО да си стои едно непораснало дете. Това е причината за разцеплението на СДС и появата на ДСБ. Това е причината за настоящата поява на АБВ – демокрацията го изисква, демокрацията го позволява, демокрацията има нужда.

Обяснението на малките партии за тяхното съществуване е, че те защитават Демокрацията. Друг е въпросът, че Демокрацията няма нужда от толкова много „защита“. Тя по-скоро има нужда от практикуването й. Понеже не искам да бъда упрекван или още по-лошо – обвиняван, че искам да се закриват малки партии, да се вдига изборната бариера както за участие в НС или пък още по-лошо – за недаване на субсидия, призовавам да практикуваме Демокрацията, а не да я защитаваме!

Възползвайки се от демократичното си право да пиша и да говоря без цензура, споделям с читателите, че Демокрацията в България не в опасност, както твърдят множество наблюдатели и анализатори. Демокрацията има защитни механизми да се пази от зловредни явления и най-голямата гаранция за действието на този механизъм е нашето поведение, нашите действия и решенията, които вземаме. Лошият избор е нашият избор,а не изборът на другия до нас. Нашият избор е най-голямата гаранция за демокрация, защото на демократичния и свободен пазар има едно основно правило – каквото се търси, това се предлага!

Псевдо реформи, псевдо реформатори и нежелаещи да бъдат реформирани

понеделник, юли 20th, 2015

Не е важно кой е прокурорът и кой съдията, а дали има справедливо и бързо правораздаване

За пръв път след Стамболийски, когато не сме имали армия, днес отново земеделец е военен министър – когато май пак нямаме

Желанията и възможностите са две различни категории. Много е важно да имаш желание да направиш нещо, но само желанието не е достатъчно. Да говориш и да действаш също са две съвсем различни измерения.

Днес вече сме позабравили шумните преговорни процеси по съставянето на „реформаторското” правителство – според Реформаторския блок, на „програмното правителство” – според Патриотичния фронт, и на “правителството на консенсуса по германски модел” – според. От неистовото желание на Реформаторския блок да ни убеди с какви компетентни кадри разполага, до свенливото “не” на Патриотичния фронт за участие във властта и тихото споразумение с АБВ за легитимирането през властта на новата левица на България, се роди някакво коалиционно правителство. Дали е „програмно”, ”реформаторско” или окичено с някакъв друг етикет, е без никакво значение. По делата ще ги познаете, не по етикета.

Реалните реформи днес липсват от дневният ред на българското общество, въпреки че всяка една законодателна инициатива, независимо от нейното качество, е наречена реформа. Нлице е имитация на реформи и тотално изпразване от съдържание на думичката “реформа”.

Краткият преглед на „извършените” реформи ни убеждава, че ”направеното” е добре пакетирано, но съдържанието е повече от илюзорно. Широко рекламираната здравна реформа на министър Москов ни доведе до абсурдния парадокс, че гражданите имат 6 месеца гратисен период да си платят здравните осигуровки, а държавата, която е най големия нетен платец на здравната каса, ще има 10 години време да започне да плаща в пълен размер здравните осигуровки на пенсионери и учащи. Да се чуди човек това дясна политика ли е или социалистическа. Реформираните да платят бързо, а държавата когато може. Така пари в единствената здравно-осигурителна одържавена каса отново няма да има. Реформата в здравеопазването минава през създаването на законови възможности за появата на нови здравно-осигурителни каси, официализиране на доплащането и възможност за натрупване на лични здравноосигурителни вноски на всеки, който има възможност да ги плаща. Но затова нито дума от иначе доста словоохотливия министър.

Образователната реформа май също ни се размина и продължаваме в средното образование да работим със Закона за народната просвета от 1978 г. И тревожната тенденция хиляди да не завършват средното си образование всяка година продължава. За висшето няма даже и намек за реформи, въпреки че държавните висши училища са над 40, а демографската статистика ясно и категорично показва, че намаляваме, а не се увеличаваме. И вместо законодателните инициативи да са в намаляване броя на държавните университети, министърът ни говори за колежи.

Прословутата пенсионна реформа ни доведе до там, че имаме правно понятие ”трудов договор за един ден”, вместо да имаме почасово заплащане, практика в евроатлантическия свят, на който сме от доста време горди членове. Всъщност пенсионната реформа, която министър Калфин ни предлага е това, което предишното правителство на ГЕРБ гласува, а неговите бивши съпартийци замразиха. Несъмнено обаче нюансите в неговия вариант ще помогнат на Мая Манолова да има дълго време кауза, ако стане омбудсман – жените да не се пенсионират на една съща възраст както мъжете.

За армията и икономиката няма даже и намерения. Единият министър продължава да ни занимава с това, че добрите юристи могат да бъдат икономически министри, а другият се опитва да ни обяснява, че НАТО е надежден партньор и всичко в армията е реформирано още с прословутият план 2004. И може би е прав – Александър Стамболийски, когато България нямаше право да има армия, досега земеделец не е бил военен министър.

Особено актуална от днешна гледна точка е „реформата” в съдебната система и свързаната с нея промяна в конституцията. Видно е за всички интересуващи се по темата, че това, което отдавна ни предлага правосъдният министър е по скоро кадрова, а не структурно нова по съдържание съдебна “реформа”. И ако смисълът на промените е да бъдат подменени едни хора с други, е важно и да отделим съществено внимание на реалната реформа, която ще се случи, ако промените бъдат гласувани някога. Това, че разделянето на ВСС на две камари ще улесни и подобри работата на правораздавателната система, е само една теория. Опитите да бъдат дискредитирани както главния прокурор, така и министърът на правосъдието, не е от полза нито за съдебната система, нито на гражданите. Уравнението “съдебна реформа” явно е възможно като решение единствено с участието на опозицията, колкото и това да не се нрави на управляващите. И ако Реформаторският блок участва в управлението единствено заради реформите, той има един единствен полезен ход, ако не иска да зависи от опозицията – напускане на управлението и предизвикване на избори за Велико народно събрание, където може да бъде променена конституцията и така бленуваната съдебна реформа ще е факт.

Поставянето на срокове и ултиматуми обаче не е добър подход, защото ако ще има истинска реформа, и управляващи, и опозиция трябва да ни докажат какъв ще е смисълът от нейното прилагане. За гражданите не е важно как ще се казва главният, окръжният или районният прокурор, а дали ще защитават закона и обществения интерес. Не е важно също така как се казва председателят на ВАС, окръжният и районният съдия, а дали има справедливо и бързо правораздаване.

И докато наблюдаваме политическите игри на реформи, ние, „реформираните”, все повече се отказваме да участваме в реалните реформи. Липсата на истински реформатори ни обрича на безвремие и на раждането на появата на поредното разочаровано от политиката поколение. ”България няма време”, казваше най голямата партия ГЕРБ на последните избори. А има ли време България да изтърпи и тази игра на реформи?